Организация за координация на взаимодействието между доброволците, защитаващи семействата си от инвазията на социалните служби /СС/

 
Възраждане

СТАНОВИЩЕ на Св. Синод относно новоприетия Закон за социалните услуги


ЗСУ регламентира заплащането на социалните услуги при предоставянето им от частните доставчици и в случаи, при които социалните услуги са задължителни.(чл. 88, ал. 2, чл. 102, ал. 1,чл. 103 и чл. 104 от ЗСУ). Това създава основателни страхове за злоупотреби от страна на частните доставчици и ясно сочи същностната промяна в начина на осъществяване на социалната дейност в Република България преди и сега.

Опасността за множество български граждани от така създаденото законодателство се корени във възможността неопределен брой правни субекти – частните доставчици на социални услуги, да проявяват субективно и ненаказуемо отношение при упражняване на дейността си, тъй като във вече приети правни норми има много общи и неясни понятия, които дават възможност за разширителното им и нееднозначно тълкуване. Такива са: „дете в риск“, „най-добър интерес на детето“, „закрила на детето“ имного други.

В §1 от Допълнителна разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето е посочено, че:

1. „Насилие“ над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

2. „Физическо насилие“ е причиняване на телесна повреда, включително причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.

3. „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда.

5. „Пренебрегване“ е неуспехът на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури развитието на детето в една от следните области: здраве, образование, емоционално развитие, изхранване, осигуряване на дом и безопасност, когато е в състояние да го направи.

В противоречие с основни принцип на правовата държава в подзаконов нормативен акт се дават легални дефиниции на основополагащи понятия.

Ясно е, че ако става въпрос за вероятна вреда на детето и за „всеки акт на физическо и психическо насилие“, формулирани по горепосочения начин, то преценката за това има ли насилие над дете от един частен доставчик на социална услуга, за която може и да му се плаща, а може и той да я финансира с неясни цели, отваря широко врата за злоупотреби.

Тези дефиниции не съобразяват нашите традиции, история, културни и религиозни особености.

Коментираната нормативна уредба повдига въпроса за основателността на страховете на българите за децата им.

Действително ли могат да се отнемат необосновано деца?

Кой ще печели от това?

Действително ли Националната стратегия за детето 2019-2030г. е въплътена със своите антихристиянски идеи в нормативната уредба?

Действително ли нормативната уредба не е съществено променена, както се твърди в публичното пространство?

Доколко убедително е официалното становище на Министерството на труда и социалната политика, че тези изменения в нормативната уредба въвеждали само координационни механизми за работа между институциите, като не се допуска разширяване на правомощията на държавните служители спрямо семействата, отнемане на деца и отнемане на права?

Действително ли всяването на паника в обществото е от „религиозни фундаменталисти“ и „хомофоби“?

Отговор на тези въпроси дава анализът на съдържанието на норми от обсъжданата нормативна уредба.

1. Променена е Наредбата за условията и реда за осъществяване на мерки за предотвратяване изоставянето на деца и настаняването им в институции, както и за тяхната реинтеграция /Наредбата/. Измененията в посочената наредба са извършени с ПМС №104/02.05.2019 г., обнародвани са в ДВ, бр. 37 от 07.05.2019 г. и вече са в сила – от 10.05.2019г., при все че са направени във връзка с измененията в Закона за закрила на детето със ЗСУ, които влизат в сила от 01.01.2020 г.

В Наредбата е уреден механизмът за предприемане на мерки за предотвратяване изоставянето на деца и настаняването им в специализирани институции, а самите мерки неизчерпателно са изброени в т.V от Приложение № 1 към чл. 10, ал. 1 и чл. 18, т. 2 „Социален доклад“, като видно от т. 11 такава мярка е и закрила чрез настаняване извън семейството.

Причини за предприемане на мерките по чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от Наредбата например могат да бъдат: родителите са без постоянни доходи и/или без жилище (бедност - бел. Цитадела); детето е с увреждане и/или отклонения в здравословното състояние или развитие (вкл и ако е и с изявени дарби или талантливо? - бел. Цитадела) и родителите имат затруднения да отговорят на специфичните му потребности; други обстоятелства, които поставят детето в риск от изоставяне и др.

Последната от изброените хипотези сочи една неясна дефиниция, подлежаща на свободна интерпретация.

Интересът на децата да бъдат отглеждани в семейството от биологичните им родители не е защитен,което е видно от регламентираните основания за настаняване на дете извън семейството.

Горепосочените основания за настаняване на дете извън семейството сочат,че е невярно официално изразеното становище от МТСП,според което бедността не е основание за настаняване на дете извън семейството. Бедността е основание по смисъла на чл. 4, т.4, чл. 6, т.2 от Наредбата.

Процедурата за реинтеграция или връщането на детето в биологичното му семейство е неясна – основанията за започването и преустановяването й подлежат на субективна интерпретация, а преценката за това дали детето да бъде реинтегрирано зависи от мотивираното предложение на социалния работник (чл.20 от Наредбата), което не дава гаранции за обективност.

Така разписаната процедура за реинтеграция не гарантира в достатъчна степен, че детето ще бъде върнато в биологичното му семейство, когато са налице условията за това. Поради зависимостта й от много субективни фактори тя може да бъде дълъг и неефективен процес, който да доведе до прекъсване на връзката родител-дете.

Сигналът е повод да се открие процедурата по предотвратяване изоставянето на деца.

Сигнал може да бъде подаден на тел: 116111 и от самото дете – чл. 87, ал. 1 от ЗСУ. В нарушение на чл. 3 и чл. 4 от Закона за лицата и семейството в ЗСУ се въвежда дееспособност на деца по отношение на ползването на социални услуги. Регламентира се право на малолетно дете да поиска подкрепа от доставчик на социална услуга без да се представлява от родителите си, за което се уведомява Дирекция „Социално подпомагане“

Този телефонен номер се рекламира от Държавна агенция за закрила на детето, а се управлява от фондация „Асоциация Анимус“ от 2009г.[6]

В т.9 от годишен отчет на фондацията за 2015г. се отбелязва, че по проект „Съвместни усилия в прилагането на комплексен подход в борбата с домашното насилие в България и подкрепата на жертвите” за период от 1-ви септември 2015 г. до 1-ви септември 2018 г., който се осъществява с финансовата подкрепа на Фондация OAK Швейцария,се планира: провеждането на лобистка кампания; лобиране в партньорство с Алианса за защита срещу домашното насилие и Фондация „Джендър алтернативи” за подписването и ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за борба с насилието срещу жени и домашното насилие /т.нар. Истанбулска конвенция/; участие в изготвянето на закон за социални услуги. [7]

Сигналът като повод за процедура за защита на дете при непосредствен риск от изоставяне е регламентиран и в новите изменения на ЗЗдет, влизащи в сила от 01.01.2020г., препращащи към цитираната наредба – Чл.36а. (1) „Всеки, на когото стане известно, че съществува непосредствен риск от изоставяне на дете или че дете е пренебрегвано, е длъжен незабавно да подаде сигнал до Дирекция „Социално подпомагане“.

Коментираната нормативна уредба води до извода, че не са изпълнени Препоръките на Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ), отразени в Доклад на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (документ 14568 от 6 юни 2018г.)[8].

2.Правата на доставчика на социални услуги са безгранични в новата уредба, а контролът за начина им на упражняване е формален. Той има право:

• Да си финансира и навигира изцяло осъществяването на социалните услуги, а следователно и да осъществява определени политики;

• Да създава социалните услуги, които сам финансира – чл.57, ал. 2 от ЗСУ;

• Да участва в планирането, разработването и провеждането на държавната политика в областта на социалните услуги – чл. 23 от ЗСУ;

• Да прави предложения за утвърждаване или отказ за утвърждаване на кандидатите за приемни семейства – чл. 8, ал. 4 от Наредбата за условията и реда за кандидатстване, подбор и утвърждаване на приемни семейства – т.е. той определя лицата, при които ще бъдат настанявани децата, а държавните органи осъществяват само регистърна дейност; пак по тази наредба той обучава приемните семейства;

може да участва в мултидисциплинарния екип по чл. 36г. от изменения ЗЗДет.,който следва да извърши преценка дали едно дете е жертва на насилие или експлоатация, което безспорно е конфликт на интереси;

• Да сключва договора с утвърденото приемно семейство – чл. 57а, ал. 1 от ППЗЗДет.;

• Да сключва договор за предоставяне на услуги с потребителя и/или с негов законен представител; той води регистър на потребителите и др.

Частният доставчик на социални услуги от една страна има решаваща роля за определянето на цялостната политика на социалните услуги, а от друга, има право да ги предоставя срещу заплащане.

Конфликтът на интереси е очевиден, тъй като доставчикът ще определя политиката на социалните услуги, воден от своя икономически интерес, а не от обществения интерес и традициите на българския народ, не и от християнските ценности на милосърдието, любовта, грижата за ближния.

Правото на частния доставчик да получава неограничена информация за всеки български гражданин-потребител на социална услуга и задължението за предоставянето й от държавни органи, лечебни заведения и заведения в сферата на училищното и предучилищно образование, повдига въпрос за защита на неприкосновеността на личния живот, гарантирана от Конституцията.

3. Със ЗСУ е изменен и СК, като една от промените е при спор относно родителските права съдът да може съгласно чл. 138а по предложение на дирекция „Социално подпомагане“ да определи ползване на задължителни социални услуги от родителите, самостоятелно или заедно с детето, в това число и резидентна грижа. Съществени са и промените, отнасящи се до процеса на осиновяване.

4.Национална карта на социалните услуги– планирането на социалните услуги на национално ниво се осъществява чрез Национална карта на социалните услуги, приета от Министерския съвет по предложение на министъра на труда и социалната политика (чл. 34, ал. 1 от ЗСУ). В нея се определят вида услуги и максималния брой потребители (чл.34, ал. 2 от ЗСУ). Поради достигнат максимален брой на потребителите лицето има право да бъде включено в списък на чакащите за ползването (чл.79, ал. 1 от ЗСУ). Насочването за ползване на социални услуги се извършва от:а. Дирекция „Социално подпомагане“ (чл. 74, ал. 1) с Направление Образец 4 – чл.20, ал. 2 от ППЗЗДет. или б. от общината (чл.75, ал.1) със съдействието на частните доставчици (чл. 76, ал.3).

При условие, че лимитът на социалните услуги, планиран в Националната карта, ще бъде ограничен, то ясно е, че нуждаещите се ще бъдат принудени да търсят частни доставчици на социални услуги и да се ползват от тях, ако могат да си позволят.

На основание чл.79, ал.5 от ЗСУ доставчик на социална услуга, която се финансира от държавния бюджет, може да откаже предоставянето на услуга само когато:1.не предоставя исканите от лицето социални услуги; 2.след извършване на индивидуалната оценка на потребностите се установи, че чрез социалните услуги, които предлага, не могат да се удовлетворят потребностите на лицето.

Създава се опасност услуги, финансирани от държавния бюджет, да бъдат целенасочено отказвани, за да се даде преимущество на услуги, финансирани от частните доставчици.

ЗСУ обслужва интересите предимно на частните доставчици и ги извежда като основен доставчик на социални услуги.

Осъществяването на социална политика се прехвърля от държавата на частния сектор.

Съгласно вече отменения чл. 18 от ЗСП държавата е първият по ред правен субект, който извършва социални услуги.

Съгласно ЗСУ държавата не е доставчик на социални услуги.

Социалната подкрепа е свързана с осигуряването на средства за живот за всички граждани, поне в минимална степен.

Отделният човек се отказва от свои права в името на държавността, на обществения договор /социалния договор/, защото се нуждае от държавата като респектиращ защитник, особено в социалната сфера.

Социалните права на хората се основават на взаимодействието между гражданите и държавните институции, а не основно на взаимодействието между гражданите и частните доставчици на услуги, както е регламентирано в ЗСУ.

Деинституционализацията в социалната сфера до такава степен е процес с непредвидими последствия за българското общество. Новоприетият закон създава възможности и предпоставки за социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родителите и децата в семейството и до неговото трайно дестабилизиране.

В нормата на чл.4 от ЗСУ е посочено, че: „Социалната работа е дейност, която се основава на правата на човека и социалната справедливост и е насочена към подкрепа на отделния човек, семейството, групи или общности за подобряване на качеството им на живот чрез развитие на умения да използват собствените си възможности и тези на общността при посрещане на техните потребности.“

ЗСУ въвежда принцип за всеобхватност на социалната услуга (чл.2, т. 4) – тя засяга всички сфери от социалния живот на българския гражданин.

Върховната държавна власт има смисъл, ако гарантира интереса и благата на общността.

В преамбюла на Конституцията ни Република България е обявена за социална държава и в конституционните норми закрилата на социалните права на гражданите са възложени основно на държавата.

Социалната функция на държавата, видно от Конституцията ни, е същностна нейна характеристика, която има много повече духовни, отколкото материални измерения.

Отказът на държавата пряко да осъществява социална дейност, както и основно да я финансира и насочва, се явява отказ от милосърдната, човеколюбива и Богоустановена нейна мисия да бъде пазител на общите ценности, да бъде въплъщение на взаимния интерес на цялото общество, да бъде грижовна майка за всички свои граждани, а не мащеха, да упражнява в пълнота държавния суверенитет.

Грижата, която едно общество проявява към хората в неравностойно положение, болните, възрастните, семейството и децата е израз на християнска вяра, на любов към ближния.

Семейството, като благословен от Бога съюз между мъжа и жената, е сътворец с Него чрез създаването на децата.

За православните християни детето е неразделна, органична част от неговото семейство. С него то се намира не просто във фактически или юридически отношения, а в духовна зависимост, в духовна симбиоза, в духовно единение.

Чрез някои от горецитираните разпоредби по същество се отрича духовната връзка на детето с неговите родители!Тази лукава аритметика – колкото повече права за детето, толкова по-малко за родителите, поставят детето в зависимо състояние от външен генератор на детски права и чрез това внедрява изкуствен заместител на родителите във формата на професионални „майки“, институционални мащехи или други сурогатни форми на майчинство.

Ограничаването и лишаването от родителски права е точно и ясно уредено в сега действащия Семеен кодекс.

Нормативното регламентиране на множество нови предпоставки за ограничаване на родителските права поставя родителите в невъзможност да възпитават собствените си деца, тъй като процесът на възпитание включва в себе си поощрителни, обучителни, но и ограничителни мерки, които трябва да се прилагат комплексно.

Създават се предпоставки за един модел на незаконна и ненаказуема намеса на чиновници и неправителствени организации в семейното огнище, които могат да доведат до разрушаване на семейството, до увеличаване на броя на социалните сираци при живи родители, до опустошени детски съдби.

„Овластяването“ на детето се пропагандира винаги с идеите за т. нар. репродуктивно здраве и права на децата, но зад тази терминология се крие поход срещу детската чистота и невинност, институционална поквара на децата и опит за демографски контрол в семейните отношения.

Светият Синод на БПЦ-БП с тревога констатира, че така наречените нови „семейни политики“, в основата на които е разбирането за детето като субект на самостоятелни юридически права и за родителството като социална роля, вече са придобили законов израз, който има противоконституционен характер.

Българската православна църква е била, е, и ще бъде, пазителка на вечните светини на нашия народ и вяра, сред които основно място заема християнското семейство.

Като духовни архипастири на българския народ призоваваме Народното събрание да предприеме действия за отлагане действието на новия ЗСУ, както и за отмяната му, или основното му преработване, след широка обществена дискусия,с цел създаване на точна и ясна нормативна уредба за социално подпомагане, съответстваща на духа на Конституцията и законите, на националните и исторически български традиции, на нашата изконна праотеческа вяра.

Пълният текст тук.

Цитадела

Сайтът е проект на Движение „Възраждане“